„…Няма човек, който да се е захванал да свърши нещо, за което са нужни много ръце и който понякога да не е изпадал в пълна ярост от идиоитизма на хората- от нсепособността и нежеланието им да се съсредоточат върху една задача и да я свършат. Немърливата работа, глупава разсеяност, пълно безразличие и полвинчатост като че ли са правилото и никой не може да свърши нищо, освен ако чрез подмазване, хитрина или заплаха не принуди или подкупи други хора а му се притекат на помощ, или ако може някак Бог в милост да му изпрати Ангел от светлина да му помага.
Да читателю, провери го сам: ти в момента седиш в офиса- шестима души са ти подчинени. Извикай който и да е и му кажи следното: “ Моля те, погледни в енциклопедията и ми направи кратка справка за живота на Октавиан“.
И дали този твой служител ще каже тихо “ Да господине“ и ще се захване със задачата? Залагам си живота, че няма да стане така. Той ще те погледне със рибешки очи и ще ти зададе един или повече от следните въпроси:
Кой е Октавиан?
Коя енциклопедия?
Къде е енциклопедията?
Тов влиза ли ми в служебните задължения?
Да не би да имате предвид Бисмарк?
Защо не кажете на Чарли да свърши тая работа?
Октавиан жив ли е още?
Бързо ли ви трябва?
Да ви донеса ли книгата сам да си прочетете каквото в трябва?
Какво точно искате да знаете?
И се обзалагам на десет към едно, че след като си отговорил на всички тия въпроси и си му обяснил как да намери информацията и защо ти трябва, той ще отиде право при другите си колеги и ще се опита да хване поне един от тях да му помогне да открие Октавиан- и после ще се върне при теб и ще ти заяви, че такъв човек няма. Разбира се, може и да загубя баса, но според закона на всемирната гадост, няма начин да загубя. Сега, ако си разумен човек, ти няма да тръгнеш да обясняваш на своя “ помощник“, че Октавиан се намира под буквата „О“, а не под буквата “ У“ в енциколпедията, ти само ще се усмихнеш учтиво и ще кажеш: „Остави тогава“ и ще отидеш сам да си направиш справката. И тази неспособност за независими действия, тази морална несправедливост, тази слабост на волята, това нежелание радостно да се заемеш със задачата- ето това са нещата, които поставиха чистият социализъм толкова далеч в бъдещето. Ако хората не могат да действат самостоятелно, какво ще правят, когато печалбата от техните усилия се разпредели поравно между всички?
Трябва ли да има някой, който да плющи с камшика; и трябва да има страх да не бъдеш “ изхвърлен“ от работа, за да имаш пари да се напиваш всяка събота. Пусни обява, че търсиш стенограф и девет от всеки десет кандидати наяма да могат нито да пишат, нито да слагат препинателни знаци- и на всичкото отгоре ще си мислят, че това изобщо не е и нужно. Такъв човек ще може ли да напише писмо до Гарсия?
…
Напоследък се лее сълзливо съчувствие към “ угнетените труженици във фабриките, работещи при нечовешки условия“ и “ бездомния скитник, търсещ как честно да изкарва хляба си“ и заедно с това се изричат страшно тежки думи по адрес на хората с власт.
Никой не казва нищо за работодателя, който се състарява преждевременно в безплодните си опити да накара тези бездарници да свършат нещо интелигентно; и за дългите му търпеливи грижи за “ помощника“, който щом ти види гърба зарязва всякаква работа. Във всеки магазин и всяка фабрика непрекъснато тече процеса на отсяване на зърното от плявата. Работодателят непрекъснато уволнява „помощници“, които са демонстрирали пълната си неспособност да защитават интересите на бизнеса и на тяхно място назначават нови хора. Колкото и добре да печели компанията, този процес тече неумолимо; само че, когато времената са тежки и безработицата е голяма, отсяването е още по-фино – но вън, завинаги вън на некомпетентните и неспособните. Оцелява само най-годният. Личният интерес придружава всеки работодател да пази само най-добрите работници- тези, които ще отнесът писмото до Гарсия.
Познавам един човек, който има много добри качества, но не чак толкова добри, че да завърти собствен бизнес и който не е от никаква полза за никого, защото си е набил в главата подозрение, че работодателят ми или го угнетява, или ще го угнети. Той нито може да дава, нито може да получава заповеди. Ако му кажеш да занесе писмо на Гарсия, той най-вероятно ще ти отвърне:“Занеси си го сам!“.
…, но като сме тръгнали със съжаленията, нека пророним и една сълза за хората, които се стремят да развиват мащабни дейности и чието работно време не е ограничено със звънеца и чиито коси бързо побеляват в опитите им непрекъснато да се справят с пълното безразличие, страшната немърливост и коравосърдечната неблагодарност на онези, които не разбират, че ако не им бяха дали работа, щчха да ходят гладни и бездомни.
Твърде силно ли се изразих? Може би, но когато целият свят е решил да разчита на благотворителност, ще ми се да изразя симпатията си към човека, който успява- човека, който поемайки огромни рискове е направлявал усилията на много хора и след като е успял е открил, че не е получил нищо: нищо, освен голи дъски и един кат дрехи. Ял съм от метално канче и съм работил почасова работа, бил съм и работодател и знам, че и двете страни имат какво да кажат. Бедността не е постижение, с дрипи не можеш да се хвалиш; и не може всички работодатели да са алчни и несправедливи, както и не може всеки бедняк да е изцяло изтъкан от добродетели. Аз обичам онзи човек, който си върши работата, когато „шефът“ го няма и човека, който като му дадеш писмото за Гарсия, ще се заеме тихо със задачата си, без да ти задава идиотски въпроси и без до крои тайно как да хвърли писмото в първия клозет или да се занимава с всичко друго, но не и с писмото, който никога не е бил “ изхвърлян от работа“, нито пък е ходил да стачкува за по-висока запалта. Цивилизацията е едно дълго и трескаво търсене на именно такива хора. Каквото и да поиска, то ще му се даде. Него го искат във всеки град, във всяко село, във всеки офис, магазин и фабрика. Светът крещи за такива хора: той ги иска страшно-хората, които ще “ занесат писмото на Гарсия“.

Реших, че „Писмо за Гарсия“ от Елбърт Хърбърд е много подходящо за настоящата ситуацияа в старната ни и си позволих да препиша част от тази статия и да я споделя с вас! Цялата статия без съкращенията можете да я намерите в “ Изкуството да говорим пред другите“ от Дейл Карнеги
*За „Писмо за Гарсия“ – публикувано е за пръв път в мартенския брой на списание “ Филистайн“ от 1899г. Отпечатани са над четирийсет милиона копия от „Писмо за Гарсия“.

Не чакайте, за да мотивирате.

Събъждам се сутрин и с наслада изпивам кафето си. Приготвям се за работа и излизам.

Първия човек когото зървам ми се усмихва. Аз също се усмихвам и си разменяме по едно малко Добър ден.

Влизам в офиса и пускам компютъра. Изчиствам спамовете от пощата си и проверявам набързо какво се е случило…

Изчитам хиляди хули по адрес на това, че Б.Б. се е снимал с Л.Б., че е намерил време преди да замине за Брюксел да се види с нея. Какво означава това за мен. Утре когато застана на кошийската граница напът за заветната Европа, комшията сърбин ще ми се усмихне защото знае, че ние искаме да живеем в мир с тях, ще ми пожелае лек път и следващият път не само да мина през Сърбия, а да остана и да пия една ракия с тях.

Работата на Лидерите, които си избираме се състои в това да намират общ език с всеки, който може да бъде полезен за нас и за държавата. Да покажат уважение. Пък дори и Стоичков да учи на финанси европейците. Видяхме какво направиха финансистите. Защо не, пък той питам аз?! Може и да не разбира от това, но пък за сметка на това Европа го познава, а за Испания пък да не говорим. Само, че тук разумните хора ще видят как в една малка балканска държава големите имена са се обединили и работат за каузата България.

Почти съм на път да се прибера отново усмихнат…

„Най-щастливият човек на света не е този, който няма проблеми, а този, който се научава да живее с неща – далеч не идеални“.

Група дипломирани отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.

Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени… Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал:
„Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте, беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите…“

Сега помислете върху това, казал професорът: „Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето, което ни е дава ЖИВОТА… Насладете се на кафето си!“

Въпросът при управлението на разнообразието е: Как можем да построим заедно къща – нашата компания – в която всяко различие е уважавано,намира мястото си и бива активно използвано?